Историята на едно момче, което е заложено от баща си през 1986 г. за 12 долара.
Годината, месецът и рожденият ден на пакистанеца Икбал Масих не са известни точно. Знаем само, че на около 4 години, през 1986 г., баща му го залага на собственика на килимарска фабрика. Икбал работи там шест години по 12 часа всеки ден, след което успява да избяга. Икбал разказва историята си и помага за освобождаването на други деца, но плаща за това с живота си.
Малка стая и 20 деца роби
Икбал Масих е роден през 1982 или 1983 г. в малкото пакистанско село Муридке, близо до границата с Индия. Родителите му Сейф Масих и Инаят Биби са много бедни. Майката работи като чистачка, бащата е общ работник. В допълнение към ниските доходи, пристрастяването на баща му към наркотиците му пречи да коригира живота си: случва се той да изчезва за дълго време, кой знае къде, без изобщо да се интересува от жена си и децата си. И скоро след раждането на Икбал той решава окончателно да напусне семейството. Икбал живее с братята, сестрите и майка си в двустайна къща. През горещите нощи спят на двора.
Когато Икбал е на четири, по-големият му брат решава да се ожени. В Пакистан брачната церемония е тържествена и включва големи празници. Цената на сватбата се оказва твърде висока за семейството на Икбал. Сейф знае, че банката ще му откаже, затова решил да изтегли заем („пешги”) от 600 рупии (около 12 долара) от собственика на фабриката за килими Аршад Гула. Такъв заем предполага залог и този залог е малкият Икбал. От този момент нататък момчето попада в дългово робство.
Въпреки че конституцията на Пакистан категорично забранява робския труд, над два милиона от гражданите на страната живеят в робство. Освен това робството може да се предава от поколение на поколение: в случай на смърт на работник членовете на семейството му трябва да изплатят дълга вместо него.
Така Икбал става роб на Аршад Гула. Събужда се в четири сутринта и върви по тъмните селски пътища до фабриката за килими, където работи седем дни в седмицата по 12-16 часа с една-единствена 30-минутна почивка. Първата година момчето работи безплатно: това време било обучение за тъкане.
През първия ден той е отведен в малка стая, където вече има 20 други деца-роби. Икбал заема мястото си на малка дървена дъска пред голям стан. Малката електрическа крушка дава оскъдна светлина и стаята е лепкава и гореща, тъй като прозорците са плътно затворени срещу насекоми. Близо до стана са окачени големи топки цветна вълна: червена, синя, лилава, зелена, а до нея виси хартиена инструкция с дизайна на килима. Учителят им показва как правилно да връзват възли, за да създадат шарка, и им дава специални инструменти: нож с кука, дълга ножица и остър железен гребен. Монотонна работа и при всяка грешка остриетата на гребена се забиват в пръстите. Всяко забавяне се наказва, разговорите с други деца са забранени.
От четири до шест месеца са необходими на опитен тъкач, за да завърже милион възела и да създаде шарен килим с размери 120 x 180 см. Тези килими се продават средно за 2000 долара.
Аршад Гула събужда Икбал посред нощ за специални поръчки, принуждава го да работи седем дни в седмицата. В петък фабриката има почивен ден, но не и за робите: докато всички деца играят крикет, Икбал работи извънредно.
„Трябваше да седя в една поза в продължение на много часове. Не можех да се движа по време на работа. Много дни подред работихме без почивни дни. Дори на болните деца не беше позволено да почиват. За всяко забавяне бяхме бити, наказвани, оставяни без храна. Бяхме твърде уплашени, за да си помогнем“, спомня си Икбал.
След известно време момчето прави първия си опит да избяга. Заедно с двама другари той помолил бригадира да излезе навън, за да отиде до тоалетната. И когато излязъл, той се втурнал към къщи. Но вечерта Гула идва за тях. Избягало за втори път, момчето се опитало да се свърже с полицията. Той изтичал до местния участък и говори за бруталността на собственика на фабриката, но подкупните полицаи върнали децата обратно.
Шест дълги години Икбал е в дългово робство, но размерът на дълга не намалява, а нараства. В допълнение към нарастващия дълг, Гула добавя към дълга разходите за обучение, инструменти, глоби за грешки. И веднъж той дава три дни почивка на Икбал, за да отиде на сватбата на своя полубрат, но след завръщането си трябвало да плати голяма сметка за отсъствието.
“Свободни сме!”
В началото на 1980 г. в Делхи се появява организацията BLLF, Фронтът за освобождение на привързания труд или Bandhua Mukti Morcha. В рамките на няколко години правозащитници и активисти осигуряват приемането на закон в Индия за регулиране на детския труд и забрана на робството. До началото на 90-те години те започват работа в Пакистан, в провинция Пенджаб, където живее Икбал.
Икбал научава за BLLF, когато е на десет. Заедно с други деца той се връща от завода и среща един от активистите на Фронта. Човекът каза, че робството е незаконно и BLLF може да им помогне да се освободят, а също така ги поканил на следващата среща на организацията.
Това е повратна точка в живота на Икбал. Събрал смелост , изтичал от фабриката на срещата. Там той изнася реч, преразказвайки историята на живота си: той се оплаква от Аршад и от условията на работа, от здравето си, от страданията си, от тежки товари, здрач и прах. Организаторите му връчват „Писмо на свободата“ – документ, който препоръчали да покаже на собственика на фабриката.
Същия ден Икбал представя на Гула писмо, но той го разкъсва със смях: законът не означава нищо за него. След този неуспешен опит, представител на BLLF отива при Гула и отвежда Икбал, заплашвайки със съдебни битки. Оттогава Икбал Масих се превръща в основен проблем за пакистанските собственици на фабрики, използващи детски труд.
След освобождаването му, на Икбал е предложено да се премести в интернат на BLLF в близкия град Лахор. Момчето с радост се съгласява. Той се научава да чете и пише, мечтае да стане адвокат и прави всичко възможно, за да помогне на други деца роби. Икбал ръководи шествия и митинги срещу използването на робски труд. Заедно с екипа на BLLF той посещава приятели, които работят във фабриката на Аршад, пътува до други села и скоро изнася речи в Пакистан.
В същото време Аршад Гула заплашва него, майка му, сестрите и братята: той настоява Икбал да се върне във фабриката и да върне онези, които са тръгнали след него. Но момчето продължава открито да се противопоставя на детския труд и бързо се превръща в знаменитост.
Заедно с основателя на Фронта, Ехсан Ула Хан, Икбал отива в Швеция, след това в САЩ, където му е предложено да продължи обучението си след училище и му е обещана стипендия в частен университет Brandeis. По време на това пътуване той също така получава наградата на Reebok за правата на човека и наградата “Личност на седмицата” от един от най-големите телевизионни оператори в САЩ.
Но у дома не всички се отнасят с него като с герой. Икбал призовава американските и европейските бизнесмени да проверяват внимателно доставчиците на килими и привлича много внимание към този проблем. Собствениците на фабрики разбират, че ще стане по-трудно да продават стоки в чужбина. И ако бъдат принудени да се откажат от детския труд, те ще трябва да наемат възрастни работници, които ще изискват високи заплати и по този начин ще намалят печалбите на компанията. След пътуването в чужбина заплахите към семейството на Икбал зачестяват.
На 16 април 1995 г. Икбал отива в Муридка, за да отпразнува Великден със семейството си. Вечерта той отива на колоездене с двама братовчеди, но не се връща у дома: наемници го застрелват.
Никъде не може да се намери точна информация за смъртта на Икбал Масих. Според един източник неизвестни лица са открили огън по децата. Според други източници стрелецът е бил сам и се е насочил само към Икбал. Но полицията не се опитва да установи истината. Разследвайки престъплението, полицията измисля легенда, че виновен за убийството е местен фермер, който бил подиграван от децата. Преди да напише този доклад, полицията помолила един от свидетелите (неграмотния брат на Икбал) да постави пръстовия си отпечатък върху бял лист хартия. Така той подписва документа, който е изготвен постфактум.
