Съчувствието на жертвата към извършителя на престъпление се нарича Стокхолмски синдром. Терминът се използва след случая, известен като обира в Norrmalmstorg.
Сутринта на 23 август 1973 г. започва едно от най-известните престъпления в Швеция на 20-ти век. Млад мъж влиза в Кредитната банка, която се намира в центъра на Стокхолм, на площад Norrmalmstorg, недалеч от кралския дворец. Това е Jan-Erik Olsson (друга транскрипция – Janne Olsson). Извадил изпод дрехите си скрит автомат и стрелял в тавана. От около 90 души, които са в този момент в залата, той избрал трима служители на банката, а на останалите наредил да напуснат.
Заложниците бяха Кристин Енмарк, Елизабет Олдгрен и Бригите Ландблад. Както се оказва по-късно, уплашен от изстрелите, друг служител, Свен Сефстрьом, се скрива някъде в банката.
Веднага щом станало ясно, че става дума за нападение, няколко касиерки успели да натиснат паник бутоните. Полицаят, който се намирал в сградата на банката на втория етаж, извадил оръжие и започнал да слиза, но Олсон го ранил в ръката.
Обирджията искал да получи 3 милиона крони на равни части в крони и долари (около 700 хиляди долара по тогавашния обменен курс), два пистолета, бронирани жилетки и каски, както и кола. Освен това той поискал човек на име Кларк Олофсон да бъде доведен в банката. И тук трябва да се изясни кой е Ян-Ерик Олсон.
Примерен престъпник
В литературата често може да се прочете, че Ян-Ерик е избягал от затвора. Това не е съвсем вярно. Излежавал е присъда за проникване в чуждо жилище. Затворниците, заловени в ненасилствени престъпления, могат след известно време да напуснат затвора за няколко дни. Именно в такъв „отпуск“ бил и Олсон, който просто не се върнал в затвора.
Той среща Кларк Олофсон в затвора. Все още се обсъжда дали Улсон и Олофсон са били в съучастие и кой от тях е измислил схемата на престъплението. Във всеки случай, когато Олофсон бил отведен в банката, той се престорил на изненадат: уж всичко, което се случва, било абсолютна изненада за него.
След като част от условията са изпълнени, започнали преговори, които Улсон провежда чрез полицията. Те можели да влязат в банката, така че станало ясно, че нашествениците са миролюбиви. Психолозите, участвали в преговорите, също не видели агресия в действията им, така че властите решиха да печелят време. Общо Улсон, Олофсон и заложниците прекарват шест дни в банката.
И шестимата, които са били в банката, са се затворили в един от малките трезори. Улсон имал експлозиви, така че щурмуването на сградата било рисковано. Преговорите за условията на освобождаване са проведени на най-високо ниво. Още първата вечер Олсон поискал да му се организира телефонен разговор с премиера Улоф Палме. Искането било изпълнено, но Палме не дава никакви обещания. На следващата вечер премиерът отново е потърсен, но вече говорила една от заложниците. И противно на очакванията, тя в прав текст заявила, че не вярва на полицията, а много повече вярва на престъпниците.
В крайна сметка полицията успява да направи малка дупка в тавана на трезора, а в помещението е пуснат сълзотворен газ. Полицията започва нападение и става ясно, че психолозите не грешат: престъпниците няма да убият заложниците. Ян-Ерик Олсон и Кларк Олофсон са заловени, банковите служители са освободени.
Олофсон отказва адвокат и се защитава сам. Аргументите му са прости: той излежава присъдата си в затвора, не е нападал банката, убедил Олсон да бъде по-мек със заложниците и подкрепя банковите служители. В резултат на това той първо получава 6,5 години, но Апелативният съд отменя това решение. Олсон е осъден на 10 години и получава много писма по време на “присъдата” си … от фенове. А бившите му заложници дори го посещават в затвора.
Стокхолмски синдром
След освобождаването със заложниците работят психолози, които разпитали подробно банковите служители за чувствата им. И ако Свен Сефстрьом бил достатъчно сдържан, то жените си спомнили много моменти, които говорели в полза на Улсон и Олофсон. Били внимателни към жените, позволявали им да се обаждат у дома и то повече от веднъж.
Въз основа на опита от тази ситуация, известният шведски криминолог Нилс Бежерут формулира четири признака на така наречения Стокхолмски синдром:
- жертвата започва да се идентифицира с нашественика;
- жертвата търси покровителството на нашественика, за да спаси живота си;
- жертвата разбира, че действията на полицията и други официални служби могат да бъдат потенциално опасни и съответно сформира негативно отношение към тях;
- ако жертвата и нашественикът са заедно няколко дни, тогава жертвата опознава нашественика като човек и започва да изпитва съчувствие към него.
Според ФБР само около 8% от заложниците развиват Стокхолмски синдром.
